Иван Ланджев

Преход от ул. „Московска“ към ул. „Будапеща“
Три възрасти

22
Живях в подножието на нещата,
полуготов да разбера.
По пейките целувах нищетата,
а София ми бе сестра.
Жените тръгваха или оставаха,
аз чаках своя светофар,
в слушалките кънтеше Галахър,
залиташе нощта по тротоара.
И смъртната луна се мяркаше
(тогава забелязвах всичко вън),
познаваха ме статуи и паркове,
не можех и да искам вдън
земята да се скрия, да изчезна—
на тия седем улици шумът
ме хващаше за глезена
и ме придърпваше обратно всеки път.
44
Не съм толкова мъдър, колкото стар,
колкото стар. И ми липсва
пустиненият цвят на моя Гибсън,
любимата ѝ песен и денят ни за пазар.

Би трябвало нещо да зная, нещичко да предам.
Съществувам—само по документи.
Стана̀хме придатък на своите апартаменти
и е все тая с хора ли съм или съм сам.

Така или иначе сме заслужили питие—
мнозина и толкова не устискаха.
Дилън Томас изпил осемнайсет уискита
(излъгал—разправят) преди да умре

на трийсет и девет. Не мога да отрека,
че намирам в това известна утеха.
На 44, апропо, е починал Чехов.
„Ich sterbe“ и чаша шампанско в ръка.
88
Правителството на плътта ми се разпада
и няма по-добро да го смени, и дълго да се страда.
Заприличал съм на предвоенна сграда—
грохнала, нелепо горда старина.

За нея вече окончателно се е подписал
наследник в правото си. „Няма смисъл
миналото да стои така—надвиснало
над хората“, твърдят Закон и Община.

Аз чакам всяка нощ денят да ме събори.
Аз не мога да се сетя за какво говорех…
Но мога, без да съм го казал, да повторя:
подло е да си спокоен—има го при Толстой.

Аз мога да позная, че за мене е излезнала,
да хвана, че ме лъже—не било болезнено
(не помня сякаш хватката, не помня глезена?)
Аз знам, че идва друго. И дано не е покой.
Момиче
Намразих тия ранни ремонти и късните кранове.
Строежа на разпадането. Мисълта, която гоня.
Редактирах крачките от „Солунска“ до „Македония“.
Намразих цели жанрове.
Изпращането, вляво, до самата църква,
нахалстващите магазини и асфалта синкав.
Животно и дете с измислена трапчинка,
тъгуваш ли за просяка, когато мръква?

В онази прахосана есен аз бях сполетян от тревожно
бялата кожа, косата ти черна—приканваща пропаст,
„Грозни са нравите“, пеех. Прегракнах от глупост.
Нима се е сменило нещо? Нима вече има възможност
да се видим по-други, поправени—този четвъртък?
Присъствие на Духа ще запазим ли? Покрай църквата…
Вероятно всичко зависи от времето и заетостта ти.
Аз все тъй нямам какво да предложа, освен цитати.
Приблизителен сонет
Ще бъде трудно да останеш същият,
докато този град дълбае с пръстите
навътре в оглупялата глава.
Каквото си разбрал дотук, е чернова.

На нощна лампа някой те преправя, пише—
каква естетика в това да си излишен:
сърцето бие в ямб, юмрук целува шепа.
Окото недовижда цялата нелепост.

Нелепа е минутата до оня паметник, където
между игли и песове си ляга кротко битието.
От жълтеникави фасади пак се лющят слогани,
отложена за вдругиден е кражбата на огъня.

Небето все с мансардите флиртува и не го е грижа.
Погрешно е да се нарича път, ако не стига ближен.
Иван Ланджев
Мястото
Преход от ул. „Московска“ към ул. „Будапеща“