Мария Калинова

Вътрешен двор между бул. „Евлоги и Христо Георгиеви“ и бул. „Янко Скъзов“
Съгласие
Да. Обедната почивка на хората започна.
Градският часовник не се вижда от фирмата
за машинно плетене. 30 минути
удоволствието да не мислиш. Само обед.
Точно тогава гравитацията изчезна. Първо
една найлонова торбичка се отлепи от земята,
захваната от мъртъв вятър.
По същото време, скочилият самоубиец
увисна между етажите на най-високата сграда.
В хирургията: едно сърце се вдигна от отворения
гръден кош, заедно с метални ножици и
тампони чист памук. Заваля старият сняг.
Просто не остана натрупан. Да.
Нищо не ни привлича повече.
Стаята
Преди да изляза
да оставя разхвърляно,
неоправено леглото, неоправена масата,
неоправен гардероба—изобщо стаята.
Да взема още някакви документи,
освен, разбира се, дебитната карта
преди да стигна до центъра,
за да се блъскам във всякакви—
цигани, коли, мароканци, страниери,
карабинери, преди да срещна някой смотаняк
с очила вкарани не знам си къде,
с риза, вкарана в къси панталони,
опънати чорапи
и го заговоря пред „Свети Петър“,
пием чай наблизо и от дума на дума
става въпрос за Бог
и как сънувам,
че зидари ме убиват с камъни,
тъй че никой няма да черпи,
той да си плаща неговата сметка,
пък аз моята
и да се разделим като приятели,
и аз сама да си се връщам,
както всичко ми е неоправено—
леглото, масата, гардеробът,
изобщо стаята.
Зима
Тъй както съм
студ и двойственост,
не знам, че можело да се развързват
инак думите,
да не са двойно по-заплетени,
нито пък да вкаменяват, да вредят
като пирамиди, като паметници,
като позорни стълбове,
тъй както за неродените
всеки е сляп, как ще ме срещаш,
на сто метра сняг, сто метра тухли,
не съм искала промяна,
не можела съм добре да се обличам,
страдала съм от някаква
обърната клаустрофобия,
болезнена извратеност да бъда: вътре,
пък и така да е,
всъщност наистина не ме интересува
как се развързват плоските глави на думите,
как свършват много преди края
и другите подпори на едно раздвояване,
стига
да съм отговорна пред тия зидове,
които ме държат далеч от опасните типове,
от уличниците, от лицата, от случайните срещи,
че все ги написвам едни и после съжалявам…
Държавата и стълбището
Един мъж, който се преселва, обръща се, взира се смутено, замайва се.
Безпощаден е парадът на пешеходците.
Няколко родни думи неочаквано си спомних—оцелели дивораслеци, напълно безопасни, щадящи.
Никой не подозира, че всички стълби тук са свързани. Но вече знаем, че ни снимат.
Следващият път ще бъдем още по-невинни.
Това е усмивката
Това е усмивката на човек, който вярва, че е роб на малките неща, че робува на деца, роб е, а усмивката му е пораснала насън. Почти целувка, изсмукала от гърбицата му цялото небе, планина от мълчание и струпана шир. Надлъж усмивката свързва двата края, това е усмивката, която свързва двата края. Това е усмивката на някого, който не се смее никога, това е усмивката, която кой ли я слуша, и изобщо за какво ми говориш, така студените жени мислят за онаята си работа и се усмихват вертикално. Ужасяващо хоризонтална усмивка, повтарям, ужасно невидима усмивка и неизкоренима, по-празна от края на света, Това е усмивката от края на света.
Мария Калинова
Мястото
Вътрешен двор между бул. „Евлоги и Христо Георгиеви“ и бул. „Янко Скъзов“