Цочо Бояджиев

Парк „Военна академия“
София (ранно утро)
преди нощта да е прибрала своите създания
зад непристъпните огради на настъпващото утро
преди денят да вкамени сърцето ти
и да забравиш древните предания

е истинският час за милостта към ближния

когато видиш от мъглата да изплува
и приближава спирката рогатият тролей
като бикът от Крит готов да скрие във търбуха си
очакващите го потропвайки с крака
унили херкулесовци които
все още се разхождат полусънни
в градината на хесперидите
Огледало
прилича
на следа от светъл сън преди разсъмване
на дъх от щир и лобода във дъното на двора
на стъпки на пиян щурец по моста над реката
на дюли наредени върху шкафа в кухнята
на дрехи хвърлени на стола до прозореца
на истина изречена без думи

прилича на любов
но е наопаки
Болничен прозорец
възможно е
лицето зад стъклото да е моето
защото помня голите дървета в парка
свистенето на гумите заглъхващия смях
и нервното стакато на дъжда
върху перваза
светът е ясно разделен на две
дори да не признавам тази разлика

и само не е ясно от какво расте брадата
щом мястото под миглите е сухо
а сълзите се стичат по прозореца
отвън
Мелодия от Прага
Безсмислено е да се доверяваме
на паметта на градовете. Затова
не трябва да се връщаш там, където
клавишите на тротоара нямат сила
да възкресят във себе си акорда
на стъпките ни.
Напразно хорът на врабците ще повтаря
речитатива си, забравяйки, че никой
езика му не знае от години.
И че усмихнатият музикант на моста
отдавна е издухал през тромпета
премръзналата си от самота душа.
Ще е през зимата това, дори и да не е декември.
И столът срещу теб ще бъде празен.
Той ще остане празен и когато
седящият на него леко стисне
дланта ти и попита неразбиращ:
„Какво ти става тази вечер?“…
Но невъзможно ще е да му отговориш.
Защото дъното на спомена е не в града,
а в портокала върху нощното ти шкафче.
На В. Н.
В минути на униние, когато зад прозореца дъждът
на късния следобед през ноември изравнява
което е било със невъзможното, когато няма
непроходима граница—останала без дъх,
душата търси да се улови за нещо видимо и плътно.
Защото бездна е под нея, а навън е хлъзгаво.
В грапавините на предметите се впиват котвите
на сетивата ѝ, за да я удържат в отсамното.
И думите, които още бродят в паметта ѝ, са
единствено за постижимото на допир:
дърво, картина, книга, нож, камина, врана,
прах, свещ, чадър, перваз, крило на ангел…
Цочо Бояджиев
Мястото
Парк „Военна академия“